Стопаджийски урок по човечност

След първа част следва втора.
Чакайки заветното такси, на десетата минута се появи автомобил. Дойде от мястото, от което и ние се бяхме отървали. Намали, спря, прозорецът бе свален и един приветлив глас попита за къде сме. След отговора ни „за София“, човекът ни предложи да се качим и ние с големи усмивки до уши, се настанихме. Бяхме мокри, гнуснички, въобще ако бях не мястото на шофьора, едва ли щях да ни кача.
В течение на разговора се оказа, че пичът е от операторите, но част то техниката отказала и той си тръгнал. Разпитвах го за стопаджийски истории. И той едно време пътувал така, а сега просто качвал понякога хора.
Попитах дали може да се брои и този случай за качване на стоп и то в много екстремни условия. Той потвърди с усмивка. А моята не слизаше от лицето. Сигурно приличах  на мръднала, но добротата, която непознатият ни дари, беше най – великодушната постъпка, която виждам от много време насам. Човекът оправи деня на всички, че даже и животът!
Вярата ми в добротата и човечността бе подхранена, а рекордьорският ми стоп в екстремни условия (по тъмно и в пороен дъжд) сега е с дата 15.09.14.
Защото всеки ден е Първи учебен ден!

Остави коментар, ако текстът ти харесва или имаш друго мнение по темата:

%d блогъра харесват това: