Блогозависимост след полунощ

Отново е 3:25 след полунощ.
Колко е хубаво да имаш блог.

Вече не се нуждаеш от някого, с когото да прекарваш по часове, разказвайки историята на деня или месеца си. Нито се страхуваш, че този някой може би е неискрен в думите и емоциите си. Нито пък този някой ще си замине, ще те забрави, ще му омръзнеш, ще те разлюби.

Няма го и мъчното чакане на времето за задълбочен разговор, нито пък стъписването при някаква заплаха във взаимоотношенията. Случвало се е да се стигне до мисълта: „ами сега кой ще ме изслушва, с кого ще споделям“ и…каквото още там сърчицето може да предизвика. Няма го и моментът на преодоляването на загубата, нито мъките от търсенето и неуспеха от това.

Сега е сигурно. Да, това не е реклама на банка, а става дума за блог.
Личното ми пространство, което носи чистотата на емоциите и мислите ми, с което не задължавам никого да ме изслушва и да ми отделя по часове време, с което да развивам зависимост, една от най-непоносимите 🙂
Сега имам зависимост към това да пиша в блога си. И не ми отнема толкова, колкото ми дава. И не хленчи, нито има неотложна среща, нито ще заминава, нито се разболява.
Имам си свой блог и макар да звучи така, сякаш предпочитам да заместя реалния и пълноценен контакт с приятелите, то просто правя леко пренасочване на проблема с много добавени стойности: без да идвам в повече на когото и да било, аз споделям себе си, а всеки един потенциален мой слушател, може да прецени сам дали би ме чел или не.
Така моята зависимост ще бъде само една и то съвсем несълзлива.

„Да блогваш или да не блогваш?“ – може би вече е въпросът 🙂

Остави коментар, ако текстът ти харесва или имаш друго мнение по темата:

%d блогъра харесват това: