Един Човек и половин чадър

[youtube http://www.youtube.com/watch?v=gH476CxJxfg&w=420&h=315]

Понякога искам да изчета всички писани някога. Вляза ли в библиотека или книжарница, сякаш съм пред огромен стилаж с всякакви наркотици, към които съм зависима и… Изпадам в някакво състояние. Само гледам и се вълнувам. И сърцето ми препуска от мисълта да взема няколко и да ги прочета.

Обичам да си купувам книги. Понякога го правя, но много рядко. Радко, защото не чета тези, които имам. Колкото и да са страхотни. Защото купя ли ги, влизат в графа „мои“.

Така осъзнах, че не трябва да притежавам нещо, за да му се радвам. Временната собственост е моят начин. Знам, че имам срок и се отдавам изцяло, за да изпълня краткия момент на взаимно притежание с наслада. Това е моментът, в който книгата ме притежава, аз нея също, но временно.

И с хората е така. Имаш някого, радваш се, съпритежавате се, но крайният срок идва. И точка. Почти като прочетената книга.

Сутринта възрастен мъж, със стар бял потник и панталони, скъсани обувки, без чадър под дъжда, ме разсъни, докато чакахме заедно автобуса: „Госпожо, извинете, може ли 50 стотинки? Ако имате, за половин хляб? “ Имам. И те са временни, и този непознат бе крайният срок. Но сега бе различно. Аз бях книгата, която промени минутите на Човека. Не е случайна и главната буква. Защото в това „Госпожо…“ имаше нещо и липсваше много. Имаше доброта, надежда, а гордостта и злобата бяха изтрити, отмити, сякаш от ронещите се дъждовни капки.

И когато бях на прага да предложа половин чадър на Човека, срокът изтече. Човекът изчезна

Остави коментар, ако текстът ти харесва или имаш друго мнение по темата:

%d блогъра харесват това: